Очи в очи, твоята
реплика закачаше моята реплика в обрат, и така бавно надолу по графската улица.
Усмихваше се толкова, колкото да навлезеш в моята територия с троянски ход, и
дори още напред. Това, което вокално разхвърляхме за тези малки минути, можеше
да бъде пролет и лято накуп. Но минутите и сезоните спряха, спряхме пред входа,
където ти трябваше да бъдеш... след малко. Малкото ми беше много, но колкото и
много, толкова и недостатъчно. Видях това, което твореше сладките ти думи.
Татуиран език. Сборен тату колаж от други животи и множество мечти от тези
животи. Като символ, който разваля символизма и го прави
банално-тривиално-скучно... Точно като събуждането след сънувана среща на
Графа.
~ Sweet tongue tattoo
Нощта на
графската среща. Графска, защото беше някъде между Раковска и Попа, но някак си
по-грандиозно дълга улица. Имаше хора, но само няколко, които се залепиха по
лентата на сънния спомен. Ние, аз и още две момичета влязохме, слязохме надолу,
ти излизаше, нагоре. Заговори я, тя на 80, ти някъде на нейната 1/3та плюс
малко отгоре. Аз просто я наблюдавах и носталгията ми по една друга, подобна,
силна персона прихвана от непосредствените вълни на наслада от случайността.
Твоите вълни бяха просто непосредствени, моите – на наслада от твоята
непосредственост.
~ Puss in hell
Между 5:50 и 6:00 се случи. В същата тази стая, в същото мое легло малко коте драскаше чаршафите, нахално се мушеше нанякъде, а аз безсилно се пробвах да го отдалеча .. от леглото. Галих го като малко кученце по корема, сякаш беше нещо друго, но не и коте. Малко коте, между бебе и такова да порасне. Щуро, лудо, любопитно, не-оставащо-те-на-мира. И гладно. ... В същата тази кухня попитах Фльор – същата тази Фльор, която вече бе навън – с какво и в какво да го нахраня. Не осъзнавах защо ‘мляко’ не изникна като възможност, преди въпроса. ... Две малки, пластмасови купички бяха някакви току-що приготвени от Фльор неща. Бяха горещи, парата излизаше на повърхността и се разпиляваше из хладния въздух в кухнята. Изгубваше се. ... И котето и то щеше да се погуби. След малко. Изненаде ме като се появи в кухнята, подскачаше и се захващаше с малките си нокти по дрехите ми. Висеше като трън след игра в поляни и треви. Висеше си, а аз неколкократно се опитах да го отлепя от себе си. Пиявица е това коте. Трън – пиявица – зверче. ... Усети храната и заби глава навътре. Буквално заби глава, като щраус ... сякаш щеше да се храни с кожата си. Всичко се промени... малките пластмасови купички по-големиха, по-загорещиха и се превърнаха във врящ казан с малко коте. Горкото, милото малко коте подскачаше, с мъка да избегне горещините наоколо... Пискаше, подивяваше, а мен ужасно ме болеше. Лудница. Горкото гори в казан, като че ли е горе в Ада. А то – мило, малко коте... Фльор дойде в секундата, в която я повиках. Измъкна го с дългите си пръчести ръце и го поля със студена вода. ... Видях го после, свито като бебе – все така малко, неориентирано, блуждаещо – съблякло лудостта си и оставило всичките си любопитности във врящия казан. Горкото малко коте... няма да порастне до друго. Няма и на щраус да се прави. Ще си остане ‘горкото, малко коте’.
Subscribe to:
Posts (Atom)