I didn’t see that coming… Попита ме толкова спонтанно, бързо и по някакъв такъв начин, който изключва логиката от едно толкова логично заключние. Мда, защо ли?
Всички тези черупки от миналото, насъбрани в мини-кутии, покрити с емоционален прах и забравени в ъглите на мозъчните килери... защо? Винаги съм се опитвала да разбера смисъла на тези заряди от миналото, които активират други такива в настоящето. Нещо като криволичещ път от Я до А, наопаки, но въпреки това праволинейно, целенасочно, но и безобидно бързо. Безобидно, но само за кратко ... след активирането си, всичкото това заредено със спомени мега-пространство в душата е способно да руши, да дерзае, да боли и да притиска из коридорите на емоционалните ни величия. И все пак носталгията си остава една прекрасна ‘’сладка болка’’. Заразително сладка, виртуозно-съблазнителна такава ... хем ‘’да’’, хем ‘’не’’, хем ‘’всичко’’. И именно защото носим всичко скъпо в сърцето си, затова и болката ни е сладка.
* последното изречение може и да е нелогично, но е такова, каквото го усетих сега.
