Боли, когато виждам как борбата от стреса и неспособността да хвърлим една голяма майна на ежедневните кросове в мътното, е намърсило толкова вътрешния ни мир, нагнетило усещанията ни в черна, грозна и тиха ярост, че дори противо-рефлексът ни в защита е нулев. Няма положителност, има усещане за много под нулата на най-простото щастийце. ... Боли, когато виждам как очите не дават сигнал, включени в безтегловността на безразличие, всееднащиност и безстрастност. Няма ги искрите, които с лекота да метнат грижите в изолационно безгрижие, поне за малко, колкото за да изгрее едно слънце, което да освети онази искрица в окото. ... Боли, когато виждам как мълчанието дълбае ями, гради гневна примиреност със земетръсна сила, само защото някога сме решили, че всъщност смисълът е въпросително неблагосклонен, а и защо ли би било възможно да е друг. ... Боли, когато виждам как отказваме себе си от борбата със себе си, от това да бъдем много и малко накуп, да желаем "утре" и да не искаме "сега".
Но ако сега трябва да боли много, за да може да боли по-малко утре, нека по дяволите боли още повече сега!
П.П. обещах си тогава, когато писах това, да го публикувам в момент на безболежно щастие ... и ето на, ... сега не боли!
